Из размишленията на видния български писател, философ и общественик от средите на българската емиграция в

Из размишленията на видния български писател, философ и общественик от средите на българската емиграция в заточение след 1944 година, Стефан Попов (1906-1989).

Стефан Попов (1906-1989)

Безсъници (1989 г.)

На Изток подчиниха националната концепция на комунистическата интернационалност, на Запад потеглиха след „ европейската ” концепция, в унеса по която се смесват мечтаното с действителното. Играта на парламентаризъм и тук, и там е единствено празна гала, легализираща решения, взети от извънпарламентарни фактори... Впрочем, манифестът на футуристите от 1911 година в който те издигнаха „ разрушението ” като ново креативно начало, е на път да стане „ конституция ” на актуалното западно общество. „ Антинацията ” тържествува... Започнах да не разбирам света там, където откритите по-рано полезности и правила са изгубили валидността си и на тяхно място „ прогресивните ” издигат всестранното разлагане освен като единствен морал, само че дори и като исторически принцип. Анархизмът, или по-право нихилизмът на Ницше, престана да бъде разбиране, а стана нрав, изкореняващ под девиза на „ свободата ” всичко, което бе до момента стожер на културата.

Достатъчен е външният тип на днешния човек, с цел да разберем, че процесът на префинването, на изтънчеността от дълго време към този момент е сменен с този на съзнателното загрубяване, подивяване, опростяване. Не става въпрос за усет там, където безобразността от дълго време е оповестена за живописен принцип, нито пък за обноски там, където грубостта показва само жизнеспособност и съзнателната примитивност се издига като блян. Става дума за това, което по начало характеризира всяка просвета: нейния СТИЛ. Нашето време е време на безстилие, в което виталната субстанция не може да бъде подведена под придаващи и образност форми. Стилът е израз, който всеки принадлежащ на една просвета човек носи неумишлено в себе си като безмълвно удостоверение на общоприетите повели на нейната духовна причинност.

Поогледайте се в близост и потърсете през днешния ден „ жанр ” – желае се доста „ прогресивно предрешение ”, с цел да го открием там, където вулгарността претендира за непринуденост. Че уличните дами постановиха в края на краищата своя усет на салоните – това е тъжният резултат на така наречен „ демократизиране ” на обществото, в което модата би трябвало да държи сметка на броя на ползите... Неслучайно поезията изчезна изцяло от въздуха който дишаме, неслучайно езикът обедня, опростя и служи единствено за „ експресионистични ” недомислия.

Външният тип подхожда постоянно на вътрешното наличие у индивида. Приличността не е етикет, който може да бъде изменян, а е външният израз на една същина. И когато повече или по-малко самозвани интелектуалци дават израз на вътрешната си надменност посредством външна недокараност, тогава няма място за съпоставяне: взаимното почитание е сторило място на духовната наглост.

Едно общество няма просвета, а е просвета – и от нея диша избран жанр, по останките на който един ден археолози и историци ще съдят за висотата на нейната същина. Каква визия щяхме да имаме за остарелия Крит, в случай че от неговите вази не ни говореше целия му живот с присъщия си жанр? Една фамилна фотография от началото на нашия век е към момента сходен документ: от него ни приказват и връзките в фамилията, и равнището на публичната му рекламация, и висотата на персоналното обучение, пък дори и нещо от обществено заявения консерватизъм, респективно напредничавост. Какво би ни разправила една фамилна фотография през днешния ден, в случай че изобщо е мислима още.

Образът на всички изброени от Шпенглер и Тойнби култури се дефинира от трите им основни детайла: религията, страната, изкуството.

Вярата в наше време не е към този момент коефициент на културата, тъй като е изцяло приватизирана и сведена до персонална молитва. Не съм сигурен, че днешните деца изобщо учат Десетте Божи заповеди. Държавата се изражда от ден на ден до система на икономически облаги и предизборни дарове, до митинги на „ просвета ” посредством приемане на произведения, които намират удоволствието си в отричането на властта (на Запад) или пък в безкритичното и прославяне (на Изток).

Коренът на моя скептицизъм отиваше по-дълбоко: той ровеше в хумуса на моите исторически занимания, които ме бяха навели на мисълта – или по-претенциозно казано: на прозрението, че единствено религиите, почиващи на учението и вярата за освобождение, съдържат сентенцията, че нашият действителен свят е най-лошият от всички вероятни светове, само че и че всички рационалистични учения за напредъка водят накрай, при сравнение на постигнатото със замисленото, на действителното с мечтаното и на проповядваното с осъщественото неизбежно до отчаяние, систематизиращо се теоретично в културен скептицизъм. 

Християнството живя две хилядолетия с визията за програмирания завършек на света, чиято страхотност бе релативирана още от концепцията за второто пришествие. Но до тогава съществуването на света бе обезпечено от християнския Бог. Този Бог по думите на философа в този момент е мъртъв. Замествайки го по самовнушение, човешкият Разум обезпечава ли еднообразно добре това битие? Преживяванията ни потвърждават противното и опасенията ни, и всичката суматоха идват оттова, че живеем в свят без Бог и без Разум, предоставени на негово сиятелство Случая, от който всички се опасяват, само че на който в действителност всички слугуват с мислите и волите си…

Всъщност за упадъка на Европа, за културното й преобразяване в „ степи ” не се спори към този момент, а единствено се бележат уплашено явните му признаци: обезверяване в свръхестественото, изгубване на престижите (и на небесния и на земния!), отказване на обективните полезности, счепкване с естетиката, пролетаризиране на виталния жанр, обезсмисляне на образованието, проституиране на изкуството и..., и..., и... всичко това вследствие на неуместното консеквентно „ демократизиране ” – чети: плебеизиране – на масата като атрибут на нашия свят.

Културната фотография на този свят, който напущаме, може да се сведе до неналичието на всевъзможен престиж, на всевъзможни полезности, на всяка величественост. Идеята за свободата бе абсолютизитана. Нещастието не е, че доскоро свободни милиони изгубиха това най-ценно свое владеене. Бедата и заплахата са там, че тези милиони хора отвикнаха да бъдат свободни, а с това отпадна и тогавашната им борческа независимост. Един свят без знамето на алтернативата: „ Смърт или независимост! ”

„ Бог е мъртъв ”- бе възкликнал Ницше и всичките му почитатели побързаха да го погребат, без да се озърнат за някакво ново провидение и без да се замислят дали въобще на земята може да се живее без „ Небесност ”... Авторитетът на светската власт, тогавашното „ Величество ” бе колективизиран и периодизиран, подложен на капризите на уличните настроения, трансфорат най-после в стандартна институция, която признава единствено политическото благоденствие: макиавелизъм до гибел... Професионалните престижи – на учители, съдии, офицери – са сведени до „ антипедагогика ”, която вижда във всяка родителска, учебна, социална и държавна власт единствено насила. Така либерализмът в своята прекаленост отхвърля всевъзможен престиж, подронва всяка почиваща върху него обществена конструкция. Многоетажната постройка на публичната подчиненост е срината и егалитарното общество живее като след земетресение в палатки – без име, без сан, без жанр.

…Истинското провинение на концепцията за напредъка обаче, лежи там, където тя прескача в региона на чистата духовна просвета. Представата за непрестанния прогрес придава на набелязания му притежател, „ авангарда ”, някаква мимолетна полезност и слага разумно всичко „ досегашно ” в категорията на отживялото, остарялото, назадничавото, изгубилото цената си. Аксиологичното значение на това нареждане на виталните полезности е, че изживяностите на предишното са малоценни спрямо Новото, Идващото, което въплъщава упования прогрес като нова стъпка към мечтаното и вярваното съвършенство. Прогресът, като доближаване към крайната цел придобива по този метод цената на безспорна полезност, против която всевъзможни консервативни запаси значат застой, назадничавост, дори антикултурност.

Идеята за напредъка поражда в низините на всекидневието визията за „ модерното ” като контраст на всичко остаряло, захабено. И с тази визия ние сме при онази духовна наркоза, която като върл зложелател на традицията, на рутината и на наследеното, корумпира нравствените, етичните и естетичните устои в нашата просвета. При всичката потребност от прогрес, от възобновяване, в своята несъобразителност модернизмът се трансформира в фикс идея, в болест, която замъгли погледите, подбудите и стремежите на създателите до такава степен, че изгубиха узаконените от епохи критерии и ограничения. Желанието им да бъдат непременно „ по-модерни ”, по-небивали и с това – по-оригинални, да заобикалят всичко deja-vu ги накара да изпаднат в крайностите на опитите – изключително в изкуството. Кой се наема да изброи „ измите ” на нашето време? Ние, немодерните, ще се утешим на първо време с думите на един популярен културен темперамент – Гьоте, който ни подканя „ да се придържаме към възгледите си, с които израснахме, и ние ще бъдем, с дребното още други, последните от една ера, която няма да се върне скоро ”...

Фрагменти от: „ Безсъници “, Стефан Попов, Изд. „ Летописи “, София, 1992 година (блог на Мирчо Икономов, )
Снимка: Стефан Попов (1906-1989)